Защо се съгласи да участваш?
Подкрепям идеята за диалог по теми, често пренебрегвани и неглижирани от обществото.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Нямам ясен спомен за точния момент, по-скоро натрупване от случки и ситуации, в които ми е дадено да разбера, че принадлежа на женския пол и от мен се очаква да отговарям на нормите. Например: ясно си спомням как с група момчетии калпазанствахме в парка и в един момент всички се подредиха с гръб към мен покрай една ограда, за да се облекчат. Стана ми ясно, че нещо е различно, защото аз нямаше как да сторя същото, а в същия момент ми беше неудобно да клекна пред всички тях в храстите. В друг момент си спомням майка ми в опити да ме облече, обяснявайки ми как съм момиче и трябва да нося рокля на празненството в детската градина (още си спомням неприятното усещане от допира на вълнения чорапогащник). Дългата гъста коса, която се решеше толкова трудно и исках незабавно да премахна, беше друго напомняне – „момичетата трябва да бъдат с дълги коси“. Разбира се, на няколко пъти я остригвах до кожа с ножичката и предизвиквах възмущение у околните и срам за родителите ми. Лятно време всичките ми приятели тичаха безгрижно, голи до кръста – това беше недопустимо за мен, отново „защото съм момиче“.
„Женското тяло“ за мен беше бреме, вместо привилегия.
Държанието, правилата, прическата, дрехите, игрите, играчките, спорта, дори хобитата бяха ясно дефинирани: за момичетата – тук, за момчетата – там.
Изобщо... струва ми се, че всичките ми детски спомени и осъзнаването ми като жена са свързани с едно усещане за неравнопоставеност. Повечето неща, които желаех, бяха недопустими за мен, само защото в акта ми за раждане пише пол: Ж. Добре, че родителите ми бяха поне малко по-разчупени в мисленето си и често получавах вместо обичайните кукли – роботи, колички, конструктори и други нестандартни подаръци J
Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътят, по който е минало самочувствието ти до момента?
Ако в детството ми обръщах повече внимание на факта, че съм „момиче“, то през тийнейджърските години 
осъзнах, че това е свързано и с тялото ми, и с начина по който то изглежда. Оказа се, че „яж, за да пораснеш“ има възрастово ограничение. После си пораснал и трябва да се „оформяш“. Още помня как учителката по народни танци ми направи забележка, че имам „коремче“ и е по-добре да си го „глътна“. Дори на плажа вече беше невъзможно да остана само по долнище. А няколкото пъти, в които сме засичали „разкрепостени“ жени по монокини, всички са се отвръщали от тях показно и с възмущение. Гърдите явно бяха нещо „срамно“, затова и временно възприех поза „примат“. Припознах рапърските, широки дрехи, за свое спасение. А бейзболната шапка ме отърва от тази досадна коса за годините напред, докато не я отрязах окончателно.
По-късно, освен прегърбването в позата включих и „дините под мишница“, защото не стига, че бях жена, ами и харесвах жени, а пък те от своя страна уж харесваха мускули. Нямах особено отношение към тялото си. По-скоро обществото имаше някакви точни и ясни очаквания и изисквания спрямо него. Принадлежеше повече на тях, отколкото на мен, пък аз се чувствах като да съм взела някоя дреха назаем от приятел.
Израствайки, оставях тези всички мои неразбирателства с нормите и чувство за срам, вина и притеснение едно по едно назад в миналото. През късното тийнейджърство, колкото повече ластични дънки имаше по магазините, толкова по-широки мъжки дънки си купувах. Колкото по-високи ставаха токовете на приятелките ми, толкова по-големи номера кубинки си нахлузвах на иначе относително малкото си краче (N37,5). Всичките момичета наоколо се гримираха до неузнаваемост, а аз се „обезобразявах“ с пиърсинг. Косата ми се изравни с кожата и победоносно си татуирах главата, за да я маркирам като своя. Сега осъзнавам, че голяма част от тези ми действия са били моят тих бунт срещу нормата и тоталното ѝ отхвърляне, както и заявяване на моето тяло като лична територия.
Тоталната промяна, себеприемането и оценяването на обвивката, която имам, настъпи в периода на „сериозните“ връзки. Постепенно започнах да мисля за бъдещето – свалих повечето пиърсинг. Разбрах, че гърдите не са нещо срамно и започнах да се поизправям. Зарязах фитнеса, отвратена от изкуственото напомпване. Започнах да си намирам „по-прибрани“ дрехи и удобни обувки, въпреки че и до ден днешен от време на време нахлузвам по някой XXXL панталон. Изградих си свой собствен стил на обличане, който след време нарекоха „унисекс“. Намерих баланса.
Чувствала ли си се оценявана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш ?
В миналото имаше цяла поредица от смешни случки в стила на „хайде на бас – това момче ли е или момиче?“ (от съседни маси в заведения), „брато, ще помогнеш ли да бутнем колата?“ (зимна утрин след дискотека), „тази лична карта е фалшива“ (при полицейска проверка), „лельо, ти мъж ли си?“ (племенницата ми, когато беше на 5 г.), „аре от мен да мине, пишѝ МУ тройка“ (по време на изпит в университета), „момченце, ще помогнеш ли с багажа?“ (натоварени с покупки баби), „ти какво правиш тук?!“ (в дамската тоалетна)... и ако на по-голямата част от тях съм отвръщала с усмивка, то други са ме наранявали и са предизвиквали вътрешен гняв и огорчение. Заложените рамки от обществото и твърдо установените критерии, на които една жена/мъж трябва да отговаря визуално, не веднъж са ме поставяли в нелепата ситуация да се обяснявам, че съм жена. С годините тези рамки се размиха, но навремето беше ясно, че щом си с къса коса, то или си мъж, или си затворничка. И без да полага особени усилия, това същото общество, използвайки комфортно зададените критерии, лепваше етикети.
Аз се харесвах, това беше най-важното. И когато разглеждам снимковите си архиви, не намирам причина да се срамувам, напротив – гордея се, че не съм се пречупила под натиска на нормата.
И в пълен противовес на всичко гореизписано и преживяно, онези, които успяха да преминат през черупката и видяха не първичните белези, а мен, познаха приятел, колега, жена, дете...
Никога няма да забравя познанството ми с бивш политзатворник от европейска държава, преживял голяма част от живота си зад решетките. Седеше на съседна маса в клуб и дойде да се запознаем, започвайки с думите: „Не знам дали си мъж или жена, но излъчваш такава светлина, че не можах да се спра и да не дойда да се запозная с теб.“
По ирония на съдбата, съм била ухажвана колкото от жени, толкова и от представители на мъжкия пол. Последните бидейки „разочаровани“ от „загубата“, не винаги отговаряха с достойнство.
По друга ирония на съдбата, някои мои приятелки полагаха неимоверни усилия да ме преобразят „в жена“ с различни инструмени за мъчения, наречени „пинсета“, „спирала“, „извивачка за мигли“...
Така че – да, всякак съм се чувствала. Но погледнато от мястото, на което се намирам днес, всичко изглежда някак комично.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Същото, каквото и да съм човек. Нито обозначението „М“ и „Ж“, нито биологичните белези, нито нормата, са достатъчно гъвкави понятия, за да обхванат всички възможни начини един човек да бъде и да се проявавя като мъж или жена. Напротив – ограничаващи са.
Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Какъв опит си имала до сега? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Споделяне. Че можем – можем, но пътешествието през живота е пълно, когато е споделено. Този въпрос ми напомня за момента, в който се чувствах най-щастлива през живота си. Седях сама на див плаж, на брега на Средиземно море, и посрещах изгрева. Бях толкова щастлива, но се разплаках, защото нямаше с кого да споделя този миг.
Отново към тялото – какво е отношението ти към майчинството? Какво означава за теб майчинство? Има ли за теб часовник?
Продължение и завещание – на човешката раса, на нацията, на традициите, на познанията. Майчинството е едновремено акт на творческа изява и на пълна отдаденост. И както за художника няма ден или нощ, за да създаде щрих по щрих платното, така и за жената не съществува часовник, за да се почувства вдъхновена и готова да предприеме това толкова отговорно приключение.
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Както мъдрите хора съветват, ако се страхуваш от нещо първо си поеми въздух, дай си време и осмисли рационално ситуацията.
Имало е случки, в които съм се страхувала най-вече за физическата си невредимост. За късмет – всеки път оцелявам без щети.
Но ако има нещо, което наистина буди тревога у мен, то това са неща, далеч отвъд само моето влияние, възможности и сили. Световният мир, гладът, несправедливостта... наследството и състоянието, в което оставяме планетата на бъдещите поколения – това буди истинска тревожност у мен и да, понякога изпадам в състояния, близки до ирационалното.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото извън него те няма.
[:en]
Why did you agree to participate?
I support the idea of dialogue on topics that are often neglected and neglected by society.
When did you first realize that you are a woman and have a female body?
I do not have a clear memory of the exact moment, rather an accumulation of events and situations in which I was given to understand that I belong to the female sex and I am expected to meet the norms. For example: I clearly remember how I was with a group of boys in the park and at one point all of them turned their backs to me facing a fence to relieve themselves. It became clear to me that something was different because I couldn’t do the same, and at the same time it was uncomfortable to squat in front of them in the bushes. At another point, I remember my mother trying to dress me, explaining to me how I am a girl and I have to wear a dress at the kindergarten (I still remember the unpleasant sensation of woolen tights around my legs). My long, dense hair that was so difficult to handle and that always want move was another reminder - "the girls must be long-haired." Of course, I repeatedly cut it to the skin with the scissors, causing indignation to the others and shame to my parents. In the summertime all my friends were running carelessly, naked to the waist - which was unacceptable for me to do, again "because I am a girl".
The "female body" for me was a burden instead of a privilege.
The rules, the hairstyle, the clothes, the games, the toys, the sport, even the hobbies were clearly defined: for the girls – here, for the boys - there.
In general ... it seems to me that all my childhood memories and my realization as a woman are related to a sense of inequality. Most of the things I wanted were inadmissible for me just because my birth certificate listed a “F” as gender. Well, my parents were a little bit more enlightened in their thinking, and instead of the usual dolls - I often received robots, carts and other non-standard gifts.
How has your attitude to your body changed over the years? Have you had moments of misunderstanding with it - shame, worry, discontent? What is the way your self-confidence has been so far?
If during my childhood I paid more attention to the fact that I am a "girl", then during my teen years I realized that this was related to my body and to the way it looked. It turned out that "eat to grow" has an age restriction. Then you grow up and you have to "form." I still remember how the folk dance teacher remarked to me that I had a "belly" and it was better to "swallow" it. Even on the beach it was no longer possible to be topless. And the few times, in which we encountered the "unrepentant" women in only one piece, all of us have turned away from them, displaying indignation. The chest was obviously "shameful", so I temporarily adopted a "primate" position. I recognized the rapper's wide clothes for my salvation. And the baseball cap has rid me of this annoying hair for the years ahead until I cut it off.
Later, in addition to the posture, I also put another "cherry on top", because it was not enough that I was a woman, but I also liked women, and they, in turn, liked muscles. I did not really care about my body. Rather, the society had some precise and clear expectations and requirements for it. He belonged more to them than to me, and I felt like I had only borrowed a piece of clothing from a friend.
I grew up and one by one, I left all these misunderstandings with norms and a sense of shame, guilt and anxiety in the past. In my late teenage years, the more elastic jeans in stores became, the wider the men's jeans I bought were. The higher the heels of my girlfriends became, the bigger the shoes on my otherwise relatively small foot (N37.5) were. All the girls around made me unrecognizable, and I was "disfigured" with a piercing. My hair was flat on my skin and I tattooed my head triumphantly to mark it as my own. I now realize that much of my actions have been my quiet rebellion against the norm and its total rejection, as well as the proclamation of my body as a personal territory.
Then a total change, self-acceptance and appreciation of myself in a period of "serious" relationships. Gradually, I started thinking about the future - I lost most of the piercing. I realized that my chest was not a shameful thing. I forfeited the gym, disgusted by the artificial pumping. I began to find "tighter" clothes and comfortable boots, although I have tossed some XXXL pants from time to time. I built my own style, which they later called "unisex". I found the balance.
Did you feel appreciated or rejected / accepted because of the way you look (negatively / positively)
In the past, there were a whole bunch of funny events of the sort of - is this а boy or а girl? "(From the next table in a bar)," Bro, will you help push my car? "(A winter morning after a disco) "This ID card is fake" (police check), "Aunti, are you a man?" (My niece when she was 5), during an exam in the university a professor kept referring to me as a boy, "boy, will you help with the luggage?" (with my grandmothers groceries), "what are you doing here ?!" (in the ladies' toilet) ... and even if I answer the majority of them with a smile, others hurt me and caused anger and bitterness. The boundaries of society and the firmly established criteria that a woman / man has to answer visually have not once put me in the awkward situation to explain that I am a woman. Over the years, these frames have blurred, but at the time it was clear that if you're short-haired, you're either a man or a prisoner. And without much effort, this same society is using this comfortably set of criteria to label others.
I liked myself, that was the most important thing. And when I look at my picture archives, I find no reason to be ashamed, on the contrary - I'm proud to have not broken under the pressure of norms.
And in complete contrast to everything written above and experienced, those who managed to break my shell and see me instead of my primary scars, recognized a friend, a colleague, a woman, a child...
I will never forget my acquaintance with a former political prisoner of a European country who has spent most of his life behind bars. He was sitting at a neighboring table in a club and came to meet me, beginning with the words: "I do not know whether you are a man or woman, but you radiate such a light that I could not stop myself coming to meet you".
Ironically, I was courted by both women and men. The latter being "disappointed" by the "loss" did not always respond with dignity.
In another irony of fate, some of my girlfriends made enormous efforts to transform me into a woman with various torture instruments called "tweezers", "mascara", "eyelash curler"...
So - yes, I've always felt vulnerable. But from the place where I am today, everything seems somewhat comical.
What does it mean for you to be a woman? Do you associate it with the social roles we have at these latitudes, the biological characteristics of the sexes or some other added value?
The same, whatever, I am human. Neither the "M" nor the "G", nor the biological features nor the norm are sufficiently flexible concepts to encompass all possible ways for a person to be and to act as a man or a woman. On the contrary, they are restrictive.
What is an intimate partnership for you? Do they make sense or can we exist single? What experience did you have so far? How do you see it today compared to your earlier relationships?
Sharing. If we can - we can, but the journey through life is only complete when it is shared. This question reminds me of the moment I felt most happy in my life. I sat alone on a wild beach, on the Mediterranean coast, and I welcomed the sunrise. I was so happy, but I was crying because there was no one to share that moment with.
Coming back to the body - what is your attitude to motherhood? What does motherhood mean to you? Is there a clock for you? (there are many theories that confirm or reject the existence of a biological clock in both women and men, and recently I read a study suggesting that premenstrual syndrome is part of the urban mythology that we have created ourselves it and therefore exists without medical justification. Do you believe in that?)
Continuation and will - the human race, the nation, the traditions, the knowledge. Motherhood is both an act of creative expression and complete dedication. And, as for the artist, there is no day or night to create a stroke on the canvas, and for a woman there is no clock to feel inspired and ready to take such a responsible adventure.
Tell me about your fears. What scares you? Were there any moments when you could not handle them (the fears) and needed help? Moments in which your anxiety overcomes rationality?
As wise people advise, if you are afraid of something you first breathe in, give yourself time and reasonably rationalize the situation. There were occasions in which I was mostly afraid of my physical integrity. Luckily - every time I survive without damage.
But if there is something that really worries me, then those are things far beyond my influence, capabilities and strength. World peace, hunger, injustice... the state in which we leave this planet to future generations - that causes real anxiety in me, and sometimes, I fall into states that are close to the irrational.
Why is being in your body the best place you can be?
Because outside of it you wouldn’t exist.