Защо се съгласи да участваш?
Защото по природа съм много любопитен и любознателен човек и се включвам в различни начинаия, които ми се струват интересни. А освен това съм дълбоко убедена от личния си опит, че правенето на различни неща, изискващи различни умения, е начинът да не навляза трайно в един коловоз и, казано на професионален жаргон, да „дефектясам“ от срещите си само с психично болни /в качеството ми на психиатър/ и маргинални типове /в качеството ми на съдебен експерт/. Смятам, че за всеки човек е важно да провокира различни части от своята личност, за да „ги тренира“ и те да не закърняват, а да се развиват. Трябва да бъдем многостранно развити личности – това е по-интересно, а и по-полезно. И не бива новостите да ни плашат или отказват от едно начинание. Като психиатър знам, че от всеки човек може да се научи нещо. Така е и с новостите и различностите в живота ни – всеки контакт или даже сблъсък може да ни научи, да ни обогати с житейски опит.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Да съм жена за мен е благодат и съм щастлива да се родя именно с ХX комбинация в хромозомите си. За мен да си жена не означава непременно тенджерология, слугинаж и отказ от лични занимания и пространство. Не означава, обаче, и амазонско поведение и доказване „на всяка цена“. Изобщо, аз определям себе си като един човек, който не търси конфликти и не води битки непременно. За мен животът не е съдебна зала, в която са раздедени роли на съдия, прокурор, защитник и обвиняем. Всеки от нас може да попадне във всяка роля. Но, за мен е важно да не съм в позицията на съдия или обвинител. Защото за това си има Господ. Не искам да си и помисля, че мога повече от Него. В последните години все по-често си мисля, че е добре и да бъдем по-смирени, особено пред смъртта. За мен е важно човек да не се чувства като на състезателна писта в живота си, да не се съревновава на всяка цена. Нашият живот е един път между ражданет ои смъртта, който някои предпочитат да избягат на висока скорост, а други – просто да извървят бавно и полека, любувайки се на околните красоти. И ние не можем да съдим никога за избора му на начин на преминаване през живота.
Аз не приемам феминиските движения, не ги подкрепям, а и често не разбирам посланията им. За мен това е едно излишно противопоставяне на двата пола, а те са само два според Него, което не носи никому позитиви. Чисто биологично жените и мъжете са различни, справят се по-добре с различни дейности и в това няма нищо лошо. Природата е решила, че жените ще раждат деца и аз съм категорично ЗА това да си остане така. Що се отнася до социалните роли в бита, аз не смятам, че мъжете и жените непременно трябва да се различават, т.е. намирам за съвършено нормално и двмата да си партнират у дома в домакинството, в гледането на децата и тяхното възпитание. Смятам, че случващото се в последните години все по-активно включване на бащите е много добра тенденция. И на този фон ме притеснява и все по-разпространяващия се СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ. Това е психологично състояние, което се развива у деца на разделени и разведени родители, единият от които системно отчуждава /учи детето да мрази/ другия родител. Ето това е един наболял проблем, който изисква решителната борба и на двата пола.
Не смятам, че съм уникална, защото съм жена. Аз съм просто една жена и това не ми носи и не искам да ми носи никакви специални права и привилегии. Но и не се боря на всяка цена за лидерство. Аз съм твърд привърженик на партньорството с ясната идея, че различните мъже и жени са по-добри в едно или друго. За мен няма мъжка и женска работа, а такава, която единият от двамата я прави по-добре. В 21-ви век, когато има толкова сериозно облекчаване в домакинската работа, да се водят битки кой е по-по-най, за мен е безсмислено. Същото се отнася и до възпитанието на децата – и двамата имат права и задължения, които другият не може да изпълнява. Още повече, че винаги биологията „пробива“ в нашето поведение, т.е. личи дали сме жени или мъже и е много важно за едно дете да вижда двата поведенчески модела – на мъжа и жената. Лишаването му от единия модел на поведение е вредно за формирането на детската психика.
Какви са личните ти преживявания със собствените ти емоции? Имала ли си моменти, в които си имала нужда от помощ – за да ги разбереш, за да ги укротиш, за да ги насочиш?
Моите лични преживявания с моите емоции са много, дълбоки, разностранни и винаги подложени на анализ – все пак съм от зодия Дева, чийто девиз е "Аз анализирам" ☺ Имала съм много тежки периоди в живота си, свързани със загуба на любими хора. Стигала съм и до помощ от колеги, защото е имало нужда това да се случи. Няма срамно, че понякога не успяваме да се справим сами. Това не е белег на слабост, а просто заболяване и, както всяко друго заболяване, се лекува от професионалисти – в случая психиатри и психолози. Моето лично убеждение е, че всеки от нас е по-добре да споделя, когато има проблеми и се колебае във вземането на решение, с професионалист, който ще му помогне да види страничната гледна точка, да оцени събитията и проблемите по различен начин и да намери най-доброто за себе си решение.
Тук е мястото да споделя, че от изключителна важност е познаването на собствените емоции, владеенето на тяхната изява и самоконтрола. Всичко това е маркер за висок емоционален интелект, който за съжаление, на нас българите, ни куца. Затова и ставаме свидетели на агресия, насилие, превръщане на просташкото поведение в норма, че и пример за подражание.
Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги у себе си? Как се справяш с тях?
Стигмата е голяма, тежка и, като че ли, неизтребима в съзнанието ни. Всяка една стигма се ражда на основа страх от непознатото и желанието ни то да бъде държано надалеч от нас. В това отношение в България е ясно защо има стигма. За последните 25 години нещата се промениха в посока към по-добро, но все още сме много далеч като общество от разбирането същината на психичната болест и отношение към болните хора. За мен причината за това се корени в липсата на достатъчно състрадание, съчувствие и най-вече мисълта „това няма да ми се случи на мен“. Хората бързат да живеят, да почерпят всичко от живота и не искат да се замислят, че психичната болест може да ги връхлети, да влезе в семейството им, да засегне детето им и тогава, когато минеш „от другата страна на бариерата“ и получиш такова отношение, много, ама много боли. Ето това трябва да направим – да бъдам по-състрадателни, да сме съчувстващи и да бъдем просто по-добри. Не е трудно, не изисква пари, а само СЪРЦЕ!
По понятни причини ежедневно се срещам със стигмата, с нежеланието на хората, на институциите, на колеги-непсихиатри, на колеги – психиатри, да не бъдат стигматизатори, да не отхвърлят психично болните хора като ненужни, непотребни или най-лошото – като „човешки боклук“. Това отношение ме прави гневна и ме мотивира още повече да се боря за моите „счупени човешки души“.
Със сигурност и аз съм се поддавала на такива емоции, но с годините това се случва много рядко. Ако усетя в себе си напън да клеймя, веднага го овладявам. В крайна сметка всеки има право да е щастлив така, както намира за добре. Не приемам и не толерирам, обаче, поведение, което е насочено изключително и само в посока задоволяване собствените потребности и получаване на лични удоволствени изживявания, което става за сметка на други хора. Това категорично не го приемам и с това се боря. Аз не съм почитател на някои постулати на либералното възпитание – „бъди себе си“. Да, бъди себе си, но не забравяй, че има ограничителна рамка това „себе си“ – данъчният и наказателният кодекс, т.е. има граници, отвъд които не се преминава в името на това „да бъдеш себе си“. Аз съм консервативен човек – и от строгото учителско възпитание, което съм получила, и от възрастта си, и не съм привърженик на прекалената свобода, която виждам, че днес се толерира във възпитанието на децата. Защото тя се превърна в сЛободия. Не смятам, че едно дете е на равно с родителя си. Има йерархия и тя трябва да се спазва. Едно дете има нужда да бъде много обичано, да бъде подкрепяно, но и да бъде ограничавано, когато с поведението си нарушава правата на другите т.е. то трябва да бъде научено на самоконтрол.
Какво ти коства грижата за психичното здраве за другите от гледна точка на твоето собствено психично здраве?
Мисля, че нищо. Аз обичам работата си, избрала съм професията си в девети клас и никога психично болните не са били за мен натоварване. Проблемът в работата ми с тях е друг – срещата с бездушници, които работят в различни институции, желанието на хората да ги изолират, липсата на състрадание. Ето това ме натоварва, че даже и ме разгневява.
Ако трябва да нарисуваш диаграма на мотивацията си от началото на професионалния си път до днес, как би изглеждала тя? Къде са спадовете и къде – пиковете? Как се грижиш за това, мотивацията да не те напусне?
Диаграмата на мотивацията ми е възходяща. Може би, защото аз съм човек, който не се отказва лесно, не се предава без много битки, ако се налага да се водят. Научих се да бъда упорита в работата си, да преследвам целта си стъпка по стъпка, да съм като „китайска капка“. Заедно с това именно работата ме научи на търпение и смирение /но не примирение/. Не съм имала някакви сериозни провали, защото наистина всичко съм правила систематично и с ясен план за няколко хода напред. Което е бонус от зодията ми ☺ Голямата ми цел, към чието осъществяване се стремя вече 10 години – откакто съм директор на болницата, е да бъде преместена в София, моите болни да получат достойни условия за лечение, а работещите – достойни условия на труд. И няма да се откажа от това, защото смятам, че софиянци имат правото да получат модерна психиатрична грижа, отговаряща на изискванията на 21-ви век в Европа.
Какво те изкарва извън кожата ти и смяташ, че може и трябва да се промени?
Дебелоочието, наглостта, арогантността и чувството за безнаказаност. Много неща трябва да се променят, защото всички знаем, че „рибата мирише от главата“. Не приемам начина, по който си общуват много от хората, намиращи се в светлината на прожекторите – политици, публични личности. За мен те трябва да бъдат образец, пример за подражение, а не хора, които не могат да овладеят нарцистичните си пориви и лакомията си за пари, имоти, власт, влияние. Случващото се у нас в последните години – имам предвид в публичното пространство, наистина ме изкарва от кожата ми, защото виждам белезите на един обществен регрес по отношение на ценностната ни система и разпад на институцията СЕМЕЙСТВО. А за мен това, освен вбесяващо, е и много тъжно, отчайващо тъжно. И ние сме тези, които трябва да го променим, защото след нас идват децата и внуците им. И е много важно, освен апартаменти, тераси, сауни и пари, да им оставим базисните принципи на МОРАЛА! Без това цивилизацията ни ще загине. И няма да е първият пример в човешката история. Ние сме се съхранили като народ не заради имане, а заради ДУХ и ДУША!
Какво те кара да се върнеш в кожата си и да се почувстваш добре там?
Връщам се винаги, когато си дам сметка, че „беснеенето“ не работи добре нито за мен, нито за целта, която съм си поставила. Напоследък бързо връщам баланса, сигурно е от житейския опит, за което съм благодарна. Всичко, свързано с мен, ме кара да се чувствам добре в кожата си – моето възпитание, образование, минал опит, спомените ми, близките ми, всичко това, което съм „АЗ“. Харесвам се, обичам се и гледам да не си изневерявам. И не намирам нищо лошо в егоизма /което е различно от егоцентризма/. Според мен един човек не може да обича, уважава или да бъде предан на друг, ако преди това не се обича, не се уважава и не е предан на себе си. Но, ето пак стигаме до емоционалния интелект – важно е да се прави разлика между егоизъм и егоцентризъм. Първото е „здравата“ реакция, второто е болест и тегоба, но за околните – те страдата от егоцентричното поведение на един човек.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото в моето тяло аз се чувствам комфортно, на мястото си, в пълна хармония с него и моята душа. Моите мисли в моята глава винаги намират уютно ъгълче, където да се усамотят или пък да си намерят другарче ☺
